Берлинале 2018: четири миниревюта

Берлинале, интернационалният кинофестивал в Берлин, се проведе миналия месец. Успях да присъствам на четири филма, които ще дебютират в останалата част на света по-късно тази година.

Пищният палат, помещаваш премиерите от официалната програма. Червеният килим е за режисьора и актьорите, чиито портрети са окачени в коридорите

Фестивалът всъщност е разделен на различни секции, най-популярната от които е конкурсната. 19 филма от цял свят се състезаваха за наградата Златна мечка, която накрая бе присъдена на румънската лента Touch Me Not (режисьор Адина Пинтилие).

Следват впечатленията ми, обобщени в четири миниревюта.



Unga Astrid/Becoming Astrid
Игрален филм за живота на детската писателка Астрид Линдгрен. Проследява младежките ѝ години, преди да започне да пише. Бях изненадан, че въпреки откровените трудности и несправедливости, които я спохождат, някак успява да запази книгите си чистосърдечни и невинни. Може би своеобразно доказателство, че житейският път не е нужно да хвърля сянка върху творческия (изхождайки от това, че събитията във филма не са твърде преувеличени).

Самият филм е класическа история за жена в свят на мъже, без изрично да се обявява като такава. Но преди всичко за това как различието е важно да се тачи, а не изглажда.



Unsane
Психотрилър, заснет с iPhone (макар и да не му личи). Главната героиня (в ролята Клеър Фой) се озовава в психиатрична клиника, без всъщност да си е загубила разсъдъка. Или може би само тя така си мисли? Алюзията със Shutter Island е неизбежна, но двата филма, както впоследствие се оказва, разискват твърде далечни теми, за да бъдат сравнени адекватно. Unsane е ангажиращ и държи на тръни, но не успява съвсем да влезе под кожата (а това е важно за този жанр).



Touch Me Not
Големият победител на фестивала, този филм е микс от документалистика и художествена измислица, като невинаги е ясно кое какво е. На фокус са неудобните, но и твърде актуални теми за човешкото тяло и сексуалността (и всички съпътстващи ги неудобства). Филмът разказва историите на тримата протагонисти по експресивен и уязвим начин, но издига емоционални бариери пред зрителя, които той няма как да преодолее.

Сентенцията: емпатията и чисточовешкото любопитство побеждават предразсъдъците и довеждат до нови разбирания за самите нас и околните. Убедително, но и леко наивно извън контекста на филма.



Ága/Ага
Българското присъствие на Берлинале (режисьор Милко Лазаров) всъщност не се усеща като такова и това може би е хубаво. Историята на двамата съпрузи (героите на Феодосия Иванова и Михаил Апросимов), водещи изолиран живот сред ледената сибирска пустош, е универсална. Начинът им на живот – макар и отживелица – упорито се противопоставя на бездушния технически прогрес. Преклонението към природата с цялата ѝ красота и жестокост присъства осезаемо.

Но това е и филм за любовта – онази тиха, фонова любов, която няма нужда да бъде декларирана.