Рецензия: „Тайната на Коко“

Живи срещу мъртви. В Тайната на Коко това противопоставяне е ключово

Пиксар филмите са събитие, на което в последно време имаме удоволствието да присъстваме два пъти годишно. Случаят е особено специален, тъй като Тайната на Коко е сладката капка в море от продължения (Колите 3, Играта на играчките 4 и т.н.), от което няма изгледи да изплуваме скоро.

Мигел е на дванайсет години, живее в китно мексиканско селце и иска да стане музикант, макар и в семейството му музиката да е забранена от векове. В нощта на Деня на мъртвите се скарва с близките си и ненадейно се озовава в отвъдния свят, откъдето трябва да излезе преди изгрев слънце, ако иска да ги види отново.

Както повечето филми на Пиксар, този също радва с изпъстрящите екрана цветове, изключителното око към детайлите и препратките към предишни филми. В ролята на задължителния животински сайдкик този път е Данте – хиперактивно безкосмено куче, чийто език редовно се увива около муцуната му. Предпочитам го пред Спот от Добрият динозавър или пред Кевин от В небето.

Мигел с прапрабаба си Коко

Преживяванията на Мигел са достатъчно вълнуващи в родното му село, но веднъж щом прекрачва Селенията на мъртвите, същинската история започва. Изненада: мъртвите са досущ като нас – имат си къщи, градски транспорт и очернен от бюрокрацията „живот“. Някои неща никога не се променят.

Тайната на Коко е пъстро пътешествие. Следим историята на Мигел, но всъщност разучаваме Селенията със свое темпо, съзерцаваме извитите планини от разноцветни, блещукащи постройки – всяка от които по-пищна от коледна елха, – фиксираме поглед върху гигантската празнична арена, издигаща се насред града като Вавилонската кула, докато ветрецът запраща гирлянди и венчелистчета в лицата ни. Ако ни доскучае да вървим пеша, винаги можем да яхнем някой от предводителите на души – крилати зверове в цветовете на дъгата – или да се качим във въздушния трамвай, от който се открива панорама към метрополиса.

Изглед към Селенията на мъртвите

Идеята за задгробен живот не е нищо ново, но рядко бива представяна по толкова жизнерадостен начин. Ако не се озова там след смъртта си, то поне бих искал да отида на почивка и да взема участие в празничните фиести, които обитателите, ексцентричните скелетоподобни, редовно си организират по улиците и площадите. В Селенията акцентът пада върху удоволствието, без това да ги превръща в бездушен хедонистичен рай.

Както всеки град в този също има ясно изразена йерархия. Блестящите висини са запазени за най-популярните и обичани обитатели (като певеца Ернесто де ла Круз), едва межделеещите предградия – за полузабравените несретници. Ако приживе си бил нищо, то и посмъртно ще си останеш нищо; ще се превърнеш в прах, след като и последният жив човек окончателно те забрави. А нямал ли си семейство, то значи и не си е струвало да бъдеш запомнeн.

Мигел, макар и в центъра на филма, не се откроява с нещо свръхотличително. Това е история за мъртвите и особената почит, която мексиканците им отдават, за утвърждаването на смъртта и дълбокото преклонение към нея. Идеята, че човек умира наистина само когато вече никой не си спомня за него, е толкова твърдо заявена, че нуждата от забележителен протагонист отпада. Филмът работи идеално и без такъв.

Разбира се, присъстват и обичайните за Пиксар мотиви като сплотяването на семейството, търсенето на идентичност и т.н. Злодеят очаквано е едностранен и предсказуем. Анимационните филми, колкото и зрели да са в последно време, рядко се дистанцират от традиционните разбирания за добро и зло. В Тайната на Коко това прави лошо впечатление – твърде очевидно е кога и как сценаристите поемат по лесния, морално необременяващ път.

Иначе филмът не страда от характерните за жанра пороци: не разчита на пресилен хумор, нито прекалява със сълзливите моменти. Когато такива все пак има, те някак се вписват органично в цялостния наратив. Ако Тайната на Коко действително е пътешествие, то от Пиксар са съвсем прилични гидове.

Споменаване заслужава и музиката. Майкъл Джакино се е утвърдил като класически композитор на студиото и въпреки че работата му над проекти като Рататуи и Феноменалните е една идея по-запомняща се, то и тук тя е повече от прилична. Мексиканският елемент присъства доловимо, но и достатъчно деликатно – не забравяме, че сме в Мексико, но и не ни се припомня с всяка нота. От вокалните изпълнения особено впечатление правят песента Remember Me и деветте ѝ различни версии в официалния саундтрак.

Филмът повдига много екзистенциални въпроси – повечето от които неудобни – и не отговаря еднозначно на нито един от тях. Трябва ли да жертваме мечтите си заради семейството? Защо споменът за нас е по-важен от самите нас? Защо само паметните хора заслужават вечен живот? Това е същинската тайна на Коко, която ще си остане неразгадана.

Тази рецензия е публикувана и на страницата на operationkino.net.