Рецензия: „Пътят към Коста дел Маресме“

"Българското предложение за номинация за Оскар 2015" - ако досега сте чули нещо за филма, то най-вероятно е било придружено от следните думи. Жалко, че филмът така и не успява да се класира

„Българското предложение за номинация за ОСКАР 2015“ – ако досега сте чули нещо за филма, то най-вероятно е било придружено от следните думи. Жалко, че филмът така и не успява да се нареди сред претендентите за златната фигурка

Ето го и поредния български филм по кината, този път с ужасно непривлекателно заглавие (което така и не успях да запомня) и практически никаква реклама. Държа да поясня, че традиционно давам шанс на почти всяка родна продукция независимо от жанра й и от предварителната информация, която ми е известна за нея. И все пак беше чиста случайност, че разбрах за съществуването на „Пътят към Коста дел Маресме“, който въпреки че се върти на родните екрани вече почти цял месец, се радва на незавидна непопулярност.

Лентата е известна и под името „Българска рапсодия“, но впоследствие то бива сменено. И въпреки че намирам новото име за доста по-подходящо с оглед на сюжета (по причини, които няма да издавам), то трудно би успяло да изпълни основното си предназначение, а именно да „продава“ филма.

3532

Филмът разказва историята на младия Мони (Кристиян Макаров) – българин от еврейски произход, който има лошия късмет да се влюби в семейната приятелка Шели (Анжела Недялкова) не кога да е, а по време на Втората световна война. Както може би вече се досещате, депортирането на българските евреи като част от договора на България с Нацистка Германия е основният сюжетен механизъм във филма. В историята изпъкват и други герои като приятелят на Мони Жожо (Стефан Попов), който често му дава любовни съвети.

Дотук добре! Три съвършено непознати лица заемат главните роли на най-новата българска филмова продукция. За сметка на това звездният актьорски състав, състоящ се от вече признати актьори като Татяна Лолова и Димитър Рачков, е принуден да се задоволи с второстепенно присъствие.

123

Тук съвсем на място идва въпросът: „Това хубаво ли е?“ Независимо от отговора, който е различен за всеки зрител в зависимост от конкретната му нагласа, поставянето на млади и неизвестни досега на публиката актьори в главните роли е глътка свеж въздух – нещо, което друга българска продукция в последно време не се е осмелявала да предприеме. И въпреки че неопитността на актьорите си личи и в даден момент може леко да ви подразни, не би трябвало драстично да повлияе на цялостното ви усещане за филма.

Но нека се върнем към сюжета. Той е максимално опростен и праволинеен, но все пак достатъчно оригинален за нуждите на българската филмова индустрия. Въпреки това алюзията с други филми на подобна тематика е неизбежна, но за щастие не оставя горчив вкус в устата.

Сюжетът обаче далеч не е единствената страна на филма, която заслужава похвала. Аудио-визуалната част е безупречно изпълнена, а технически филмът на практика е неразличим от всеки друг съвременен. Няколко безсюжетни сцени забавят темпото на действието, така че накрая зрителят не остава с впечатлението, че всичко се е случило прекалено бързо – порок, характерен за немалко продукции.

1223

Тук идва най-силният коз на лентата – тя не е предназначена единствено за българската публика! Признаци за народопсихологията на българина, които биха направили впечатление само на един техен носител, са избутани на заден план и почти не присъстват. Вместо това на преден план са поместени универсалните човешки взаимоотношения, типични за всички култури. С други думи, „Пътят към Коста дел Маресме“ може да бъде възприет еднакво добре както от българин, така и от чужденец.

За мен всичко написано дотук може да бъде обобщено с едно единствено твърдение: с излизането на този филм българската филмова индустрия най-накрая става съизмерима с чуждестранната такава. Затова нямаше как да не се ядосам, когато на излизане от залата чух зад гърба си следните добре заучени думи:

Хубав филм, ама български.